Мили Дядо Коледа,
Може би ще си спомниш за мен, въпреки че когато ти писах за последно, те наричах Дядо Мраз. Днес списъкът с желанията ми ще е дълъг. Ще съм алчна и дори егоистична – ще искам много и все за мен...
Дядо Коледа, ще искам сили. Много сили, за да изправям глава и винаги да гледам напред. Много сили, за да вървя нагоре, над злобата и подлостта. Много сили, за да изричам истината и да се изправям срещу лъжата.
Ще искам очи. За да виждам светлината в чуждия поглед и слънцето в чуждата усмивка. За да виждам чистотата в протегната детска длан и нежността в пробуждащото се пролетно цвете.
Ще искам сърце. За да се смее то, когато се радва приятел. За да плаче то, когато плаче приятел. За да кърви то, когато друг е наранен. За да бие учестено, когато обича и за да притихва кротко, когато го притиснат в топла прегръдка.
Ще искам глас. За да шепна красиви слова. Но и да крещя срещу неправдата. За да изричам „благодаря”. Но и да моля за прошка.
Ще искам време. Време, за да протегна ръка и изтрия сълза. Време, за да разтворя прегръдка. Време, за да даря усмивка на дете и цвете на мама. Време, за да казвам „обичам те” и за да мълча. Време, за да погледна приятел и за да се усмихна на неприятел.
Ще искам смелост. За да гледам право в очите. За да крача, а не да пълзя. И за да поемам по трънливия път, а не да избирам утъпкана пътека. Смелост, за да се изправя срещу грешките си, не да ги заобикалям.
Ще искам и вяра. За да вярвам, че доброто е повече, въпреки че е по-крехко.
Дядо Коледа, ще искам и сънища. Цветни. За да ми напомнят, че има чудеса...
понеделник, 21 декември 2009 г.
неделя, 13 декември 2009 г.
Градът на вечната Коледа
(Приказка за това как в Прага чудесата се случват наяве)
Има места, от които не можеш да отлепиш поглед и пейзажът им се запечатва завинаги в някое кътче на паметта. Има места, на които дъхът ти спира, а споменът за учестеното дишане всеки път изписва усмивка на лицето. Има места, от които не искаш да си тръгнеш и негласно си обещаваш, че ще се връщаш пак и пак. Прага е всичко това и още много. Чешката столица кара всичките ти сетива да заработят на пълни обороти, не им оставя и миг почивка. Пищен вулкан от аромати, светлини, звуци и картини, които се сливат в едно неописуемо усещане. Чувсто, което те връща сякаш в детството и те кара да вярваш в чудеса.
А Прага в навечерието на Коледа е като приказка, която се случва наяве. "Градът на стоте кули" се къпе в милиард светлини, които величествена Вълтава отразява като огледало и прави празникът на сетивата грандиозен. Накичени фасади в стил рококо, готически кули и барокови дворци съжителстват в приказна хармония в старата част на града. Още с първите стъпки на Старомеския площад се потапяш в окен от аромати. Около огромното коледно дърво, забило връх над звездите, са се строили разноцветни павилиончета за коледни лакомства. Сякаш са рисунки от детска книжка, с червени осторовърхи покриви, обсипани със светлинки и отрупани със стока. Медовина, коледни сладкиши, наденички, миниатюрни библейски фигурки, ръчно рисувани дървени звезди, свещници, шейни...Неспирният поток от туристи не смогва да се възхити на всяка изненада, бърза да опита от всяко изкушение. Пътят между павилиончетата се вие бавно, зечервени малчугани притичват сред тълпата, стиснали зраво в ръчички шарени захарни пръчки и коледни звезди от карамел и шоколад. Влюбени двойки се топлят взаимно, вперили поглед в блестящата елха, под която мистично изниква сюжет от Рождество. Въздухът наоколо неспирно трепти от кристалните гласчета на детския хор, който оглася площада с коледни песни. Глъчката се смесва с тропота на конски копита - два помпозни файтона предлагат на туристите разходка из Стара Прага.
Няма и помен от дядоколедовци, снежанки, джуджета и други картинки от рекламите на Кока Кола. Има го обаче духът на Коледа. Онова, неуловимото и необяснимото усещане, в което вярваш, без да имаш нужда от доказателства. В центъра на Златна Прага, между готически стени и тесни калдаръмени улички човек неволно се връща към детската наивност. Чистата детска вяра, че съществуват приказните феи, романтичните принцове и вълшебствата.
И замаяният от светлини, пейзажи и звуци турист се чуди дали е попаднал сред разказ на Хашек, приказка на братя Грим или коледен сюжет на Андерсен. И сякаш всеки миг от ъгъла на средновековната кула ще изкочи рицар в бляскави доспехи, от бароковата катедрала ще долети молитвен звън, а от подземната пивоварна ще притича някоя пищна леля с развята престилка и запретнати ръкави.
Златна Прага не спира да те изумява с автентичност. Сякаш не вековете, а годините са оставяли своя ярък отпечатък, който и до днес не се е променил и на йота. И нищо, че сме в 21-ви век. Неспирната тълпа от пешеходци из старите улички не търси лукс и мода. Хората сякаш извършват свещени ритуали - докосват се до традициите, разглеждат безбройните сувенири и съкровища от бохемски кристал, вдъхват аромата на печено месо, топли домашни курабии, фъстъчени сладки и дъхави кестени.
Но приказката не свършва. След разходката през двореца Храдчани, катедралата "Свети Вит", Златната уличка, Мала Страна и Карловия мост идва време за най-важното свещенодействие в Прага. Бирата тук е национално богаство и гордост. Бирата тук се пие навсякъде и по всяко време. Светла бира, тъмна бира, жива бира - сякаш целият град е една огромна бирария. Дори и при минусовите температури на декември откритите заведение до Старомески площад са претъпкани с клиенти. Които пресушават с невероятна наслада халбите си, наблюдавайки жужащия рояк от туристи, продавачи и зяпачи насред площада.
Няма по-чаровни и гостоприемни ресторантчета от чешките бирарии, сгушени в приземните етажи на достолепни сгради. Всяка от тях си има история-истинска и различна. Всяка от тях е по своему приказна и симпатична. И още преди да си поръчал първата халба и първата порция кнедли, си преситен от впечатления и възхита.
Нощна Прага е раят за романтиците. Кристалната Вълтава, в която се оглеждат звездите и тихо те мамят, а от двата й бряга островърхи кули си говорят с облаците. Всеки от масивните мостове, пресичащи снагата на реката, свързва сякаш различни късчета от историята. А на човек му струва, че само да протегне ръка и ще докосне месечината, която се усмихва от небесния покрив.
Не е трудно да се влюбиш в Прага. Трудно е да не се влюбиш в нея за цял живот. И не само заради величието на архитектурата и красотата на природата. А заради сладкото усещане, че си герой от приказка, в която магията се случва.
Има места, от които не можеш да отлепиш поглед и пейзажът им се запечатва завинаги в някое кътче на паметта. Има места, на които дъхът ти спира, а споменът за учестеното дишане всеки път изписва усмивка на лицето. Има места, от които не искаш да си тръгнеш и негласно си обещаваш, че ще се връщаш пак и пак. Прага е всичко това и още много. Чешката столица кара всичките ти сетива да заработят на пълни обороти, не им оставя и миг почивка. Пищен вулкан от аромати, светлини, звуци и картини, които се сливат в едно неописуемо усещане. Чувсто, което те връща сякаш в детството и те кара да вярваш в чудеса.
А Прага в навечерието на Коледа е като приказка, която се случва наяве. "Градът на стоте кули" се къпе в милиард светлини, които величествена Вълтава отразява като огледало и прави празникът на сетивата грандиозен. Накичени фасади в стил рококо, готически кули и барокови дворци съжителстват в приказна хармония в старата част на града. Още с първите стъпки на Старомеския площад се потапяш в окен от аромати. Около огромното коледно дърво, забило връх над звездите, са се строили разноцветни павилиончета за коледни лакомства. Сякаш са рисунки от детска книжка, с червени осторовърхи покриви, обсипани със светлинки и отрупани със стока. Медовина, коледни сладкиши, наденички, миниатюрни библейски фигурки, ръчно рисувани дървени звезди, свещници, шейни...Неспирният поток от туристи не смогва да се възхити на всяка изненада, бърза да опита от всяко изкушение. Пътят между павилиончетата се вие бавно, зечервени малчугани притичват сред тълпата, стиснали зраво в ръчички шарени захарни пръчки и коледни звезди от карамел и шоколад. Влюбени двойки се топлят взаимно, вперили поглед в блестящата елха, под която мистично изниква сюжет от Рождество. Въздухът наоколо неспирно трепти от кристалните гласчета на детския хор, който оглася площада с коледни песни. Глъчката се смесва с тропота на конски копита - два помпозни файтона предлагат на туристите разходка из Стара Прага.
Няма и помен от дядоколедовци, снежанки, джуджета и други картинки от рекламите на Кока Кола. Има го обаче духът на Коледа. Онова, неуловимото и необяснимото усещане, в което вярваш, без да имаш нужда от доказателства. В центъра на Златна Прага, между готически стени и тесни калдаръмени улички човек неволно се връща към детската наивност. Чистата детска вяра, че съществуват приказните феи, романтичните принцове и вълшебствата.
И замаяният от светлини, пейзажи и звуци турист се чуди дали е попаднал сред разказ на Хашек, приказка на братя Грим или коледен сюжет на Андерсен. И сякаш всеки миг от ъгъла на средновековната кула ще изкочи рицар в бляскави доспехи, от бароковата катедрала ще долети молитвен звън, а от подземната пивоварна ще притича някоя пищна леля с развята престилка и запретнати ръкави.
Златна Прага не спира да те изумява с автентичност. Сякаш не вековете, а годините са оставяли своя ярък отпечатък, който и до днес не се е променил и на йота. И нищо, че сме в 21-ви век. Неспирната тълпа от пешеходци из старите улички не търси лукс и мода. Хората сякаш извършват свещени ритуали - докосват се до традициите, разглеждат безбройните сувенири и съкровища от бохемски кристал, вдъхват аромата на печено месо, топли домашни курабии, фъстъчени сладки и дъхави кестени.
Но приказката не свършва. След разходката през двореца Храдчани, катедралата "Свети Вит", Златната уличка, Мала Страна и Карловия мост идва време за най-важното свещенодействие в Прага. Бирата тук е национално богаство и гордост. Бирата тук се пие навсякъде и по всяко време. Светла бира, тъмна бира, жива бира - сякаш целият град е една огромна бирария. Дори и при минусовите температури на декември откритите заведение до Старомески площад са претъпкани с клиенти. Които пресушават с невероятна наслада халбите си, наблюдавайки жужащия рояк от туристи, продавачи и зяпачи насред площада.
Няма по-чаровни и гостоприемни ресторантчета от чешките бирарии, сгушени в приземните етажи на достолепни сгради. Всяка от тях си има история-истинска и различна. Всяка от тях е по своему приказна и симпатична. И още преди да си поръчал първата халба и първата порция кнедли, си преситен от впечатления и възхита.
Нощна Прага е раят за романтиците. Кристалната Вълтава, в която се оглеждат звездите и тихо те мамят, а от двата й бряга островърхи кули си говорят с облаците. Всеки от масивните мостове, пресичащи снагата на реката, свързва сякаш различни късчета от историята. А на човек му струва, че само да протегне ръка и ще докосне месечината, която се усмихва от небесния покрив.
Не е трудно да се влюбиш в Прага. Трудно е да не се влюбиш в нея за цял живот. И не само заради величието на архитектурата и красотата на природата. А заради сладкото усещане, че си герой от приказка, в която магията се случва.
вторник, 17 ноември 2009 г.
Носталгия или Стокхолмски синдром
Българинът, казват мастити социолози, поглеждал все по-често с носталгия към годините отпреди 1989-а. Дори и да не си го признава. Дори и да повтаря до несвяст думичките "демокрация" и "европеец". Липсвала му не партията-майка, не "народовластието", а усещането за "силната ръка". За безкомпромисната власт, която изобличава престъпниците и ги наказва публично. Българинът копнеел вече 20 години за възмездие. Чувствал се ограбен, измамен и прецакан. При това всеки път от месията, в който вярвал сляпо. И въпреки че през 4 години наказвал лъжепророците с бюлетина, възмездието пак се отлагало.
Българинът, твърдят народопсихолози, предпочитал винаги някой друг да свърши "мръсната работа". Ако може другият да се оцапа с калта, а той да изръкопляска отстрани, усещайки се моралният победител. Българинът бил отегчен и уморен от напудрени обещания, витиевати слова и политически чуждици. Налегнала го носталгията по човека от народа, по достъпния и простоват вожд, който се смее гърлено, говори с грешки и пощипва девойките от антуража си. Приискало му се месията да е земно творение, да прилича повече на комшията, отколкото на юпи от далечна страна. Усладило му се на българина да има някой, който да размахва пръст, да раздава заповеди и забрани и да иска да мисли вместо всички и за всичко. Какъв кеф, казано на чист български! Я че си лежим, он ке се бие!
Писнало му на българинът да живее в демокрация. Защото в нея виждал само хаос и безнаказаност. Пожелал саморазправа и сигурност. Какво от това, че демокрацията си отива, че на опозицията й се нарежда да мълчи, за да не изнервя министрите? Какво от това, че към журналистите се отправят съвети да не мислят и да не критикуват? Какво от това, че се заличават конституционните граници между институциите и че е по-рентабилно кметът да се назначава, вместо да се избира?
В първите години след апокалиптичния 11 септември 2001 година проучване в САЩ показа, че обикновеният американец е готов да жертва част от личните си права и свободи, ако те ще му гарантират сигурност и защита от тероризма. Отказваме се доброволно от лично пространство и гражданска свобода, щом ни убедят, че това ще пази живота ни.
Във всичките години на Путинова Русия се чуваха обвинения, че президентът потъпква устоите на демокрацията и се саморазправя с опозицията. Но пък той успя да сложи юзди на олигарсите и да върне самочувствието на руснаците като фактор в глобалната политика. И те му се отблагодариха с рекорден рейтинг и обожествяване. За какво ни е демокрация по американски, когато олигарсите и мафията са си руски?
Оказва се, че човек е по-склонен да приеме безцеремонието на властта и ограничаването на гражданските права, ако се чувства защитен и ако има възмездие за престъпниците. Тук инстинктът за самосъхранение надвива разума и чувството за справедливост. Изглежда абсурдно. Но също толкова необясним е и феноменът Стокхолмски синдром. Когато похитените започват да изпитват привързаност и симпатия към похитителите си, ако прекарат достатъчно дълго време с тях.
Привързаност към този, който ни задушава, но твърди, че ни закриля или сантименталност към времената, когато живеехме зад стени, но чувствахме сигурност?
Носталгия или Стокхолмски синдром.
Българинът, твърдят народопсихолози, предпочитал винаги някой друг да свърши "мръсната работа". Ако може другият да се оцапа с калта, а той да изръкопляска отстрани, усещайки се моралният победител. Българинът бил отегчен и уморен от напудрени обещания, витиевати слова и политически чуждици. Налегнала го носталгията по човека от народа, по достъпния и простоват вожд, който се смее гърлено, говори с грешки и пощипва девойките от антуража си. Приискало му се месията да е земно творение, да прилича повече на комшията, отколкото на юпи от далечна страна. Усладило му се на българина да има някой, който да размахва пръст, да раздава заповеди и забрани и да иска да мисли вместо всички и за всичко. Какъв кеф, казано на чист български! Я че си лежим, он ке се бие!
Писнало му на българинът да живее в демокрация. Защото в нея виждал само хаос и безнаказаност. Пожелал саморазправа и сигурност. Какво от това, че демокрацията си отива, че на опозицията й се нарежда да мълчи, за да не изнервя министрите? Какво от това, че към журналистите се отправят съвети да не мислят и да не критикуват? Какво от това, че се заличават конституционните граници между институциите и че е по-рентабилно кметът да се назначава, вместо да се избира?
В първите години след апокалиптичния 11 септември 2001 година проучване в САЩ показа, че обикновеният американец е готов да жертва част от личните си права и свободи, ако те ще му гарантират сигурност и защита от тероризма. Отказваме се доброволно от лично пространство и гражданска свобода, щом ни убедят, че това ще пази живота ни.
Във всичките години на Путинова Русия се чуваха обвинения, че президентът потъпква устоите на демокрацията и се саморазправя с опозицията. Но пък той успя да сложи юзди на олигарсите и да върне самочувствието на руснаците като фактор в глобалната политика. И те му се отблагодариха с рекорден рейтинг и обожествяване. За какво ни е демокрация по американски, когато олигарсите и мафията са си руски?
Оказва се, че човек е по-склонен да приеме безцеремонието на властта и ограничаването на гражданските права, ако се чувства защитен и ако има възмездие за престъпниците. Тук инстинктът за самосъхранение надвива разума и чувството за справедливост. Изглежда абсурдно. Но също толкова необясним е и феноменът Стокхолмски синдром. Когато похитените започват да изпитват привързаност и симпатия към похитителите си, ако прекарат достатъчно дълго време с тях.
Привързаност към този, който ни задушава, но твърди, че ни закриля или сантименталност към времената, когато живеехме зад стени, но чувствахме сигурност?
Носталгия или Стокхолмски синдром.
четвъртък, 5 ноември 2009 г.
Цяла вселена в сърцето на Европа
Ако има някой, който може да претендира, че е извън времето, това са хората на Брюксел. Градът с хиляди лица, сто езика и милион отенъци на зеленото, сякаш не бърза заникъде. Дори по прашните булеварди, окичени със сгради, в които тупти сърцето на Европа, задръстванията не изнервят никого. Почти не се чуват клаксони, още по-малко гневни реплики между шофьорите. А ако все пак някой ръкомаха емоционално и сипе речитатив от неразбираеми думи, то той най-вероятно не е белгиец.
Тук ще те посрещнат с широка усмивка и вежливост, която дори може да те притесни. Няма сервитьор, за когото ти да не си клиентът с главно К. Всеки от тях е готов да ти изрецитира менюто на заведението по азбучен ред - независимо дали си в бирария, кафене на Гран Плаза, рибно ресторантче в старата част на града или полутъмна кръчма, задимена от скара в арабския квартал. Явно валонците са съвсем наясно, че са те ошашавили дълбоко с приказки и усмивки, затова ти оставят достатъчно време, за да дойдеш на себе си. Дори повече от достатъчно - поръчката пристига след около час. Отново поднесена с отрениран жест и закачлива усмивка. Не, в ресторанта няма много клиенти, нито поръчките валят една през друга. Просто в Брюксел времето е спряло да тече. Или пък загриженият сервитьор ти предоставя нужното време, за да се насладиш до край на приказното място, което си избрал за обяд. След това излива океан от красиви френски любезности. Дори и да са неприлични думи, звучат толкова мелодично, че инстиктивно и ти закачаш 24-каратова усмивка и кимаш в захлас.
В малките, претрупани магазинчета за сувенири дори не можеш да забележиш има ли продавач или не. Може цял час да се взираш в стотиците керамични съдинки с изгледи на ренесансови дворци и музеи, снимки на манекена Пис и Гран Плаза, да потъваш в романтика пред феерията от брюкселска дантела и да изпробваш всички размери и цветове на бейзболните шапки или тениски с надпис "Аз обичам Брюксел" и нищо да не купиш. Но никой да не те подкани да си тръгнеш или да напълниш торбичка със стока.
В царството на шоколада и бирата
Докато си все още замаян от изобилието на красота и изящество, сетивата ти попадат в плен на друга магия. Цяла една шоколадова вселена отваря врати и те мами с аромати, цветове и ръчно изваяни лакомства. Тук разбираш, че шоколадът може да се преобрази във всичко - плодове, животни, къщички, дървета, миниатюрни човешки фигурки и зашеметяващи фонтани, от които денощно блика какаово вълшебство. Има ги изящно подредени в кутийки, насипани в огромни кощници, украсени с ягоди и портокали, в сребърни подноси и дори в хартиени фунийки. Още преди да си вдъхнал до дъно от сладкия въздух, който се разтила над няколко павирани улички, красиви девойки с бели престилки те канят в своята шоколадова приказка, поднасяйки ти чинийка с бонбони. Нямаш сили да откажеш, дори това да е десетото магазинче, в което опитваш сладкиш-уникат. На следващия завой попадаш в нова приказка, този път с кехлибарен цвят и пукхава пяна. Брюксел е мини царство на бирата, казват, че там ще откриете поне 400 вида-от класическа тъмна до такава с аромат на ванилия, череша или ягоди. Бирариите - малки и претъпкани, просторни и изискани или импровизирани с две масички и пет столчета насред калдъремения тротоар - предлагат наистина впечатляващ асортимент от кехлибарената течност.
Сред уюта на тесните улички, величествените барокови сгради и шарени къщички, сякаш изкочили от детска приказка, незабелязано се пренасяш в миналото. Само след стотина метра обаче павираната уличка те извежда към шумно кръстовище, от което започва Търговската улица, много напомняща софийската Витошка. Лъскави витрини с магазини на известни модни марки мамят погледите на кресливи компании от ученици и костюмирани чиновници. Там глъчката е неизменна, както и пъстротата от националности и говори. Местното население се слива с неизброимите групи от емигранти, туристи и чужденци, работещи в различните европейски институции. Пейзажът от 19-ти век е заменен от модернистички стъклени постройки, над които се веят флагове от почти цяла Европа. Въпреки перфектно асфалтираните булеварди, редовния градски транспорт и удобното метро, в Брюксел пешеходците са страшно много. Още повече обаче са велосипедистите. Няма как да не ти избоде очите червената велоалея, разчертана на всеки тротоар. Специалната маркировка за велосипеди я има и на всяко кръстовище и се набива на очи, че хората с колелета абсолютно спокойно прекосяват половината град без инциденти. Пред повечето административни сгради има и колелета под наем. Изрядно подредени с апарат за монети до всяко. Пускаш паричката и яхваш велосипеда за час, два или цял ден.
Зеленият рай
Един ден дори и на колело обаче не би бил достатъчен, за да обиколиш всички паркове и вечнозелени градини на Брюксел. Столицата на Европа определено диша добре - не е забравено нито едно ъгълче в града, в което да не е отдредено и място за алея с дървета, леха с дъхави цветя или истинско произведение на изкуството от чимширени композиции във всевъзможни форми. А градските паркове са малки късчета от зеления рай, където можеш да лежиш по тревата и да отдъхваш под тежките сенки на величествени дървета. Езеро с патици и вечнозелени върби, сплели клони с цветни храсти, спокойно съжителстват с новопострена многоетажна бизнес-сграда и покрит паркинг на няколко нива. Само след пет-шест пресечки откриваш следващото лице на Брюксел - елитен жилищен квартал с двуетажни изискани постройки с перфектно поддържани градини и усмихнати веранди. Луксът се усеща, но в никакъв случай не е натрапчив. Тишаната наоколо е оглушителна. Разбираш, че там наистина кипи живот чак към полунощ, когато домакините запалят осветлението. Обикновено в този деликатен разкош са приютени висши чиновници от европейската администрация, дипломати и други служители на мандатни длъжности. Повечето високоплатени местни или чужди евробюрократи също си избират спокойни квартали с ново строителство и добри съседи. В тези райони на града можеш спокойно да не си заключваш входната врата, но не и да си оставиш колата на чуждо паркомясто.
Сюрпризите на крайния квартал
Доста по-екзотично и шарено е в емигрантските квартали, особено в арабския. Там и глъчката е денонощна, и мръсотията се забелязва, а и няма начин да си познаваш съседите, просто защото новодошлите прииждат ежедневно. Китайски ресторанти, дюнерджийници, африкански кафенета, индийски капанчета - палитрата е необхватна. Само мароканците и турците наброяват над 50 000 души, а конгоанците се чувстват вече почти като местни. По официални данни населението на Брюксел е малко над 1 милион души. Но близо половината не са белгийци - почти 200 000 са чужденците, работещи в администрациите на Европейския съюз, НАТО, дипломатическите представителства и международните финансови компании.
Благодарение на морето от чиновници, повечето от които добре платени, стандартът в белгийската столица е висок. И въпреки че за средностатистическия валонец цените на някои стоки са неопрадвано надути, всеки намира начин да задоволи потребностите си. Не са рядка гледка обаче и просяците, които смело те дърпат за ръкава насред улицата и молят за няколко евроцента. Сутрин, докато градът кротко се събужда, пред неотворилите магазини и кафенета, върху стари картони, взаимно се топлят клошари и улични кучета. Вечер Брюксел е шумен и цветен - групи от африкански тийнейджъри обикалят парковете с по няколко бири в ръка, докато поток от туристи изучава местната кухня.
Белгийската столица едва ли е сред перлите на Европа, въпреки че е приютила ключовите институции на ЕС и НАТО. Без рекламата му като административен център и като работно място за стотици хиляди чуждоземни бюрократи, Брюксел ще носи по-скоро очарованието на уютна провинция. Но по безкрайно симпатичен начин кротките и небързащи заникъде валонци са изградили гостоприемен и доста уреден свят за цялата палитра от "гости" в града. Казват, че сферата на услугите не е най-добрата им страна - бавни са, понякога хаотични, но не и некачествени. Пукаш гума, звъниш в автосалона и оттам учтиво те питат имаш ли записан час. Спокойно, не бързайте - казват и в болницата пред спешния кабинет. Не, не защото са мързеливи или отбиват номера, а защото животът за тях е за да му се наслаждават внимателно, а не за да пропускат красивите мигове в бързане.
Може ли София да е като столицата на Белгия?
Неусетно вървейки между ренесансовите дворци и масивните администативни постройки те връхлита сравнението със София. Градовете са почти еднакви по площ и население, а на белгийската столица също й се налага ежедневно да се справя с множащия се поток от хора и автомобили. В Брюксел се строи денонощно - багери, бетоновози и шумни работници, накацали по високи скелета, огласят центъра на града през няколко метра. В Брюксел обаче се строят обществени сгради и страшно много паркинги. Подобно е положението и с детските градини. Пристигащите чужди еврочиновници или натовски служители имат семейства и деца. Законът ги задължава да запишат малчуганите си в детско заведение на територията на квартала, в който живеят. Същото е и с училищата. Ами боклукът? Брюксел не е от най-чистите градове и това е видно от пръв поглед. По тротоарите вятърът подхвърля фасове и хартиени опаковки, но и детектив няма да успее да открие препълнена кофа за смет. По улиците през няколко метра са поставени малки контейнери, но в жилищните райони казани за боклук просто няма. Там в определен ден от седмицата камионът за смет минава и прибира точно означени чували за боклук, които хората оставят пред входните врати. Веднъж се събират пластмасови, друг път стъклени, трети - хранителни отпадъци. Всичко е ясно и подредено до болка. Така както са подредени в изящно правилни редички и къщите, и паркираните автомобили, и велосипедите под наем. Сякаш невидима ръка на изкусен график е изрисувала с линийка и транспортир целия град.
Тук ще те посрещнат с широка усмивка и вежливост, която дори може да те притесни. Няма сервитьор, за когото ти да не си клиентът с главно К. Всеки от тях е готов да ти изрецитира менюто на заведението по азбучен ред - независимо дали си в бирария, кафене на Гран Плаза, рибно ресторантче в старата част на града или полутъмна кръчма, задимена от скара в арабския квартал. Явно валонците са съвсем наясно, че са те ошашавили дълбоко с приказки и усмивки, затова ти оставят достатъчно време, за да дойдеш на себе си. Дори повече от достатъчно - поръчката пристига след около час. Отново поднесена с отрениран жест и закачлива усмивка. Не, в ресторанта няма много клиенти, нито поръчките валят една през друга. Просто в Брюксел времето е спряло да тече. Или пък загриженият сервитьор ти предоставя нужното време, за да се насладиш до край на приказното място, което си избрал за обяд. След това излива океан от красиви френски любезности. Дори и да са неприлични думи, звучат толкова мелодично, че инстиктивно и ти закачаш 24-каратова усмивка и кимаш в захлас.
В малките, претрупани магазинчета за сувенири дори не можеш да забележиш има ли продавач или не. Може цял час да се взираш в стотиците керамични съдинки с изгледи на ренесансови дворци и музеи, снимки на манекена Пис и Гран Плаза, да потъваш в романтика пред феерията от брюкселска дантела и да изпробваш всички размери и цветове на бейзболните шапки или тениски с надпис "Аз обичам Брюксел" и нищо да не купиш. Но никой да не те подкани да си тръгнеш или да напълниш торбичка със стока.
В царството на шоколада и бирата
Докато си все още замаян от изобилието на красота и изящество, сетивата ти попадат в плен на друга магия. Цяла една шоколадова вселена отваря врати и те мами с аромати, цветове и ръчно изваяни лакомства. Тук разбираш, че шоколадът може да се преобрази във всичко - плодове, животни, къщички, дървета, миниатюрни човешки фигурки и зашеметяващи фонтани, от които денощно блика какаово вълшебство. Има ги изящно подредени в кутийки, насипани в огромни кощници, украсени с ягоди и портокали, в сребърни подноси и дори в хартиени фунийки. Още преди да си вдъхнал до дъно от сладкия въздух, който се разтила над няколко павирани улички, красиви девойки с бели престилки те канят в своята шоколадова приказка, поднасяйки ти чинийка с бонбони. Нямаш сили да откажеш, дори това да е десетото магазинче, в което опитваш сладкиш-уникат. На следващия завой попадаш в нова приказка, този път с кехлибарен цвят и пукхава пяна. Брюксел е мини царство на бирата, казват, че там ще откриете поне 400 вида-от класическа тъмна до такава с аромат на ванилия, череша или ягоди. Бирариите - малки и претъпкани, просторни и изискани или импровизирани с две масички и пет столчета насред калдъремения тротоар - предлагат наистина впечатляващ асортимент от кехлибарената течност.
Сред уюта на тесните улички, величествените барокови сгради и шарени къщички, сякаш изкочили от детска приказка, незабелязано се пренасяш в миналото. Само след стотина метра обаче павираната уличка те извежда към шумно кръстовище, от което започва Търговската улица, много напомняща софийската Витошка. Лъскави витрини с магазини на известни модни марки мамят погледите на кресливи компании от ученици и костюмирани чиновници. Там глъчката е неизменна, както и пъстротата от националности и говори. Местното население се слива с неизброимите групи от емигранти, туристи и чужденци, работещи в различните европейски институции. Пейзажът от 19-ти век е заменен от модернистички стъклени постройки, над които се веят флагове от почти цяла Европа. Въпреки перфектно асфалтираните булеварди, редовния градски транспорт и удобното метро, в Брюксел пешеходците са страшно много. Още повече обаче са велосипедистите. Няма как да не ти избоде очите червената велоалея, разчертана на всеки тротоар. Специалната маркировка за велосипеди я има и на всяко кръстовище и се набива на очи, че хората с колелета абсолютно спокойно прекосяват половината град без инциденти. Пред повечето административни сгради има и колелета под наем. Изрядно подредени с апарат за монети до всяко. Пускаш паричката и яхваш велосипеда за час, два или цял ден.
Зеленият рай
Един ден дори и на колело обаче не би бил достатъчен, за да обиколиш всички паркове и вечнозелени градини на Брюксел. Столицата на Европа определено диша добре - не е забравено нито едно ъгълче в града, в което да не е отдредено и място за алея с дървета, леха с дъхави цветя или истинско произведение на изкуството от чимширени композиции във всевъзможни форми. А градските паркове са малки късчета от зеления рай, където можеш да лежиш по тревата и да отдъхваш под тежките сенки на величествени дървета. Езеро с патици и вечнозелени върби, сплели клони с цветни храсти, спокойно съжителстват с новопострена многоетажна бизнес-сграда и покрит паркинг на няколко нива. Само след пет-шест пресечки откриваш следващото лице на Брюксел - елитен жилищен квартал с двуетажни изискани постройки с перфектно поддържани градини и усмихнати веранди. Луксът се усеща, но в никакъв случай не е натрапчив. Тишаната наоколо е оглушителна. Разбираш, че там наистина кипи живот чак към полунощ, когато домакините запалят осветлението. Обикновено в този деликатен разкош са приютени висши чиновници от европейската администрация, дипломати и други служители на мандатни длъжности. Повечето високоплатени местни или чужди евробюрократи също си избират спокойни квартали с ново строителство и добри съседи. В тези райони на града можеш спокойно да не си заключваш входната врата, но не и да си оставиш колата на чуждо паркомясто.
Сюрпризите на крайния квартал
Доста по-екзотично и шарено е в емигрантските квартали, особено в арабския. Там и глъчката е денонощна, и мръсотията се забелязва, а и няма начин да си познаваш съседите, просто защото новодошлите прииждат ежедневно. Китайски ресторанти, дюнерджийници, африкански кафенета, индийски капанчета - палитрата е необхватна. Само мароканците и турците наброяват над 50 000 души, а конгоанците се чувстват вече почти като местни. По официални данни населението на Брюксел е малко над 1 милион души. Но близо половината не са белгийци - почти 200 000 са чужденците, работещи в администрациите на Европейския съюз, НАТО, дипломатическите представителства и международните финансови компании.
Благодарение на морето от чиновници, повечето от които добре платени, стандартът в белгийската столица е висок. И въпреки че за средностатистическия валонец цените на някои стоки са неопрадвано надути, всеки намира начин да задоволи потребностите си. Не са рядка гледка обаче и просяците, които смело те дърпат за ръкава насред улицата и молят за няколко евроцента. Сутрин, докато градът кротко се събужда, пред неотворилите магазини и кафенета, върху стари картони, взаимно се топлят клошари и улични кучета. Вечер Брюксел е шумен и цветен - групи от африкански тийнейджъри обикалят парковете с по няколко бири в ръка, докато поток от туристи изучава местната кухня.
Белгийската столица едва ли е сред перлите на Европа, въпреки че е приютила ключовите институции на ЕС и НАТО. Без рекламата му като административен център и като работно място за стотици хиляди чуждоземни бюрократи, Брюксел ще носи по-скоро очарованието на уютна провинция. Но по безкрайно симпатичен начин кротките и небързащи заникъде валонци са изградили гостоприемен и доста уреден свят за цялата палитра от "гости" в града. Казват, че сферата на услугите не е най-добрата им страна - бавни са, понякога хаотични, но не и некачествени. Пукаш гума, звъниш в автосалона и оттам учтиво те питат имаш ли записан час. Спокойно, не бързайте - казват и в болницата пред спешния кабинет. Не, не защото са мързеливи или отбиват номера, а защото животът за тях е за да му се наслаждават внимателно, а не за да пропускат красивите мигове в бързане.
Може ли София да е като столицата на Белгия?
Неусетно вървейки между ренесансовите дворци и масивните администативни постройки те връхлита сравнението със София. Градовете са почти еднакви по площ и население, а на белгийската столица също й се налага ежедневно да се справя с множащия се поток от хора и автомобили. В Брюксел се строи денонощно - багери, бетоновози и шумни работници, накацали по високи скелета, огласят центъра на града през няколко метра. В Брюксел обаче се строят обществени сгради и страшно много паркинги. Подобно е положението и с детските градини. Пристигащите чужди еврочиновници или натовски служители имат семейства и деца. Законът ги задължава да запишат малчуганите си в детско заведение на територията на квартала, в който живеят. Същото е и с училищата. Ами боклукът? Брюксел не е от най-чистите градове и това е видно от пръв поглед. По тротоарите вятърът подхвърля фасове и хартиени опаковки, но и детектив няма да успее да открие препълнена кофа за смет. По улиците през няколко метра са поставени малки контейнери, но в жилищните райони казани за боклук просто няма. Там в определен ден от седмицата камионът за смет минава и прибира точно означени чували за боклук, които хората оставят пред входните врати. Веднъж се събират пластмасови, друг път стъклени, трети - хранителни отпадъци. Всичко е ясно и подредено до болка. Така както са подредени в изящно правилни редички и къщите, и паркираните автомобили, и велосипедите под наем. Сякаш невидима ръка на изкусен график е изрисувала с линийка и транспортир целия град.
Дъвка "Идеал", телефон със шайба и прозорци без решетки
Наричат ги „връстници на демокрацията”. Днешните 20-годишни момчета и момичета, които са вдишали първата си глътка въздух някъде около заветната дата 10 ноември 1989 година. Част от тях ще се превърнат закратко в най-ухажваните и търсени събедници за медиите в близките дни. Най-вероятно ще трябва да отговарят на клиширани въпроси от сорта „Какво знаете за 10 ноември?”, „Кой е бил Тодор Живков?”, „Какво пише в учебниците за БКП?”...Описват ги като един от символите на демократичните промени и твърдят, че са имали щастието да се родят в един вече свободен свят без Желязна завеса.
Моето поколение си няма име. Делят ме някакви си 8-9 години от „децата на демокрацията”, но незнайно защо открих, че имам повече прилики с връстниците на моите родители, отколкото с връстниците на онзи 10 ноември.
В моето училище имаше униформи и чавдарски връзки. Пазех грижливо калпачето на чавдарчето с българския герб на челото. И помня силната детска гордост, която изпитах, когато се научих сама да връзвам хубав възел на синята ми връзка. Не станах пионерче, защото дойде 10 ноември. И вече в клас не се възхищавахме от червените връзки на батковците и каките, а от марковите им маратонки и дънките с нашивки от Турция. Кой да ти каже, че това е демокрацията – дънки и маратонки?
В моето детство се взихарме в огромен телевизор „Велико Търново-Електрон”, избирахме между първа и втора програма, а петъчните вечери дори нямаше избор – програмата на руската телевизия. Когато за първи път на масивната 30-годишна секция в хола кацна телевизор с дистанционно, баба ми така и не успя да вникне в идеята на „слушалката с копчета”. Не разбираше, че това е демокрацията – да си увеличи звука, без да става от дивана.
Първите ми детски танци и опити в пеенето бяха под звуците на скърцащия грамофон, който въртеше до втръсване плочи на Росица Кирилова, Васко Найденов, Сиси Кеч и Бони М. А когато в първите години на пубертета се сдобих с малък касетофон, събирах у дома половината клас, за да слушаме презаписани от радиото „модерни парчета” и „оригинални албуми” на AC/DC, Металика или Майкъл Джексън. После се появи и виеото, на което като зомбирани гледахме един след друг филми, записани направо от киносалона, дублирани на руски и с трудни за четени субтитри. А във видеотеката се записвахме в дебела тетрадка в списъка на чакащите за най-новите ленти. Чувахме, че това е демокрацията – западни екшъни и комедии.
Имахме домашен телефон, с шайба, от който набирах приятелите, за да си уговорим среща след училище. От него ми звънеше веднъж седмично и мама, докато бяхме на „зелено училище”. Аз пък й пишех писма-от хартия, а от морето пристигаха истински картички. Вярно, днес и тя се научи да отворя мейли и да праща снимки по скайпа. Но у дома все още прелиства тежките албуми с безброй хартиени фотоси от нейното и моето детство-онова преди демокрацията.
Научих се да чета от руски букварчета и прелиствах с неописуем интерес страниците на „Мурзилка” и „Дъга”. А в събота вечер пред телевизора стоически изтърпявах безкрайните часове на „Всяка неделя”, защото там отделяха няколко минутки и за серия на „Пинко розовата пантера”. Или пък играехме на „Не се сърди човече” и „Монополи”. С истински пионки и зарчета, не виртуални. Вечер пред блока тичахме и гонехме топката с една дузина връстници, знаехме игри като жмичка, джаменки, стражари и апаши и народна топка. Странно – и баба ми ги знаеше...Е, нали и тя не е „дете на демокрацията”.
Входната врата на блока не се заключваше никога, а по прозорците имаше мрежи против комари, вместо метални решетки. Разбрах какво е СОТ едва на 15 години, а родителите ми и до днес не свикнаха с виещите аларми на паркираните под балкона коли. Пътувахме до морето с москвича на калеко ми. Пазеше го като очите си, защото бе чакал над 10 години, за да се сдобие с автомобил. Но пък нямаше аларма. А на плажа ни пускаха без пари. Носехме си по два чадъра дори. И спяхме на бунгало. Не знаехме какво е хотел „5 звезди”, нито „ол – инклузив”, нито „хепи-ауър”.Но кавки спомени имахме... А дали трябва да имаме спомени отпреди 10 ноември?
Обожавах дъвките „Идеал”. Но не тези от 5 стотинки, а тези от 10. Защото бяха с картинки. Не знаех, че има такива, които са полезни за зъбите. Обожавах и сладоледа – розов и бял от бездънните баки на сергията пред блока. Вярно, имаше го само през лятото, а на празник продаваха и „Ескимо” – лакомство първа класа. През останалото време жадно омитах цяло бурканче кисело мляко с домашно сладко от ягоди. Или филия с масло и мармалад от шипки. Беше десерт от рая...Всъщност, може ли да е имало рай преди 89-та?
После се появиха първите италиански сладкарници с невероятно красиви и пухкави торти...магия от сладост. Която ни правеше приказно щастливи-целият клас се изтърсвахме в сладкарницата, правехме невероятно шумна и дълга опашка, опитвахме от всичко и после преяли от щастие се оглеждахме в синьото небе и пролетното слънце...А дали е било синьо небето преди 20 години?
Моето поколение си няма име. То сричаше песни за „партията-майка” и маршируваше по манифестации. Не знаеше, че това е „пропаганда” и му беше весело. То къташе грижливо играчките от шоколодави яйца, които получаваше като безценен подарък по Нова Година. Не знаеше, че това е част от света на „Кореком”, а просто обичаше шоколад. То пееше химна на детската „Асамблея на мира” и вярваше, че децата по целия свят си приличат. Викаше пред телевизора за отбор „Черешка” от „Бързи, смели, сръчни” и се гордееше със своите любимци. Не знаеше, че има „Сървайвър” и „Стани богат”, но знаеше, че ако тренираш и си упорит, ще спечелиш. Сънуваше героите от приказките на Андерсен и братя Грим и вярваше в Дядо Мраз. Не знаеше, че има Супермен и Терминатор и смяташе, че за да си супергерой просто трябва да си добър човек. Тичаше по зелената трева денем, броеше звездите и гонеше светулките нощем. И знаеше, че е свободно да живее детството си. Не знаеше, че трябваше да се чувства обречено, защото не е „връстник на демокрацията”.
Моето поколение си няма име. Делят ме някакви си 8-9 години от „децата на демокрацията”, но незнайно защо открих, че имам повече прилики с връстниците на моите родители, отколкото с връстниците на онзи 10 ноември.
В моето училище имаше униформи и чавдарски връзки. Пазех грижливо калпачето на чавдарчето с българския герб на челото. И помня силната детска гордост, която изпитах, когато се научих сама да връзвам хубав възел на синята ми връзка. Не станах пионерче, защото дойде 10 ноември. И вече в клас не се възхищавахме от червените връзки на батковците и каките, а от марковите им маратонки и дънките с нашивки от Турция. Кой да ти каже, че това е демокрацията – дънки и маратонки?
В моето детство се взихарме в огромен телевизор „Велико Търново-Електрон”, избирахме между първа и втора програма, а петъчните вечери дори нямаше избор – програмата на руската телевизия. Когато за първи път на масивната 30-годишна секция в хола кацна телевизор с дистанционно, баба ми така и не успя да вникне в идеята на „слушалката с копчета”. Не разбираше, че това е демокрацията – да си увеличи звука, без да става от дивана.
Първите ми детски танци и опити в пеенето бяха под звуците на скърцащия грамофон, който въртеше до втръсване плочи на Росица Кирилова, Васко Найденов, Сиси Кеч и Бони М. А когато в първите години на пубертета се сдобих с малък касетофон, събирах у дома половината клас, за да слушаме презаписани от радиото „модерни парчета” и „оригинални албуми” на AC/DC, Металика или Майкъл Джексън. После се появи и виеото, на което като зомбирани гледахме един след друг филми, записани направо от киносалона, дублирани на руски и с трудни за четени субтитри. А във видеотеката се записвахме в дебела тетрадка в списъка на чакащите за най-новите ленти. Чувахме, че това е демокрацията – западни екшъни и комедии.
Имахме домашен телефон, с шайба, от който набирах приятелите, за да си уговорим среща след училище. От него ми звънеше веднъж седмично и мама, докато бяхме на „зелено училище”. Аз пък й пишех писма-от хартия, а от морето пристигаха истински картички. Вярно, днес и тя се научи да отворя мейли и да праща снимки по скайпа. Но у дома все още прелиства тежките албуми с безброй хартиени фотоси от нейното и моето детство-онова преди демокрацията.
Научих се да чета от руски букварчета и прелиствах с неописуем интерес страниците на „Мурзилка” и „Дъга”. А в събота вечер пред телевизора стоически изтърпявах безкрайните часове на „Всяка неделя”, защото там отделяха няколко минутки и за серия на „Пинко розовата пантера”. Или пък играехме на „Не се сърди човече” и „Монополи”. С истински пионки и зарчета, не виртуални. Вечер пред блока тичахме и гонехме топката с една дузина връстници, знаехме игри като жмичка, джаменки, стражари и апаши и народна топка. Странно – и баба ми ги знаеше...Е, нали и тя не е „дете на демокрацията”.
Входната врата на блока не се заключваше никога, а по прозорците имаше мрежи против комари, вместо метални решетки. Разбрах какво е СОТ едва на 15 години, а родителите ми и до днес не свикнаха с виещите аларми на паркираните под балкона коли. Пътувахме до морето с москвича на калеко ми. Пазеше го като очите си, защото бе чакал над 10 години, за да се сдобие с автомобил. Но пък нямаше аларма. А на плажа ни пускаха без пари. Носехме си по два чадъра дори. И спяхме на бунгало. Не знаехме какво е хотел „5 звезди”, нито „ол – инклузив”, нито „хепи-ауър”.Но кавки спомени имахме... А дали трябва да имаме спомени отпреди 10 ноември?
Обожавах дъвките „Идеал”. Но не тези от 5 стотинки, а тези от 10. Защото бяха с картинки. Не знаех, че има такива, които са полезни за зъбите. Обожавах и сладоледа – розов и бял от бездънните баки на сергията пред блока. Вярно, имаше го само през лятото, а на празник продаваха и „Ескимо” – лакомство първа класа. През останалото време жадно омитах цяло бурканче кисело мляко с домашно сладко от ягоди. Или филия с масло и мармалад от шипки. Беше десерт от рая...Всъщност, може ли да е имало рай преди 89-та?
После се появиха първите италиански сладкарници с невероятно красиви и пухкави торти...магия от сладост. Която ни правеше приказно щастливи-целият клас се изтърсвахме в сладкарницата, правехме невероятно шумна и дълга опашка, опитвахме от всичко и после преяли от щастие се оглеждахме в синьото небе и пролетното слънце...А дали е било синьо небето преди 20 години?
Моето поколение си няма име. То сричаше песни за „партията-майка” и маршируваше по манифестации. Не знаеше, че това е „пропаганда” и му беше весело. То къташе грижливо играчките от шоколодави яйца, които получаваше като безценен подарък по Нова Година. Не знаеше, че това е част от света на „Кореком”, а просто обичаше шоколад. То пееше химна на детската „Асамблея на мира” и вярваше, че децата по целия свят си приличат. Викаше пред телевизора за отбор „Черешка” от „Бързи, смели, сръчни” и се гордееше със своите любимци. Не знаеше, че има „Сървайвър” и „Стани богат”, но знаеше, че ако тренираш и си упорит, ще спечелиш. Сънуваше героите от приказките на Андерсен и братя Грим и вярваше в Дядо Мраз. Не знаеше, че има Супермен и Терминатор и смяташе, че за да си супергерой просто трябва да си добър човек. Тичаше по зелената трева денем, броеше звездите и гонеше светулките нощем. И знаеше, че е свободно да живее детството си. Не знаеше, че трябваше да се чувства обречено, защото не е „връстник на демокрацията”.
Държавата на сутрешните блокове
В една чудна държава, където правилата обикновено са за това, за да не се спазват, царува едно неписано правило, което по странен начин е придобило силата на закон. Думи, които не са изказани в ефира на сутрешен тв блок, не значат нищо, а действие, което не е съобщено в същите тези сутрешни блокове, не се е случило. Държавата сякаш започва и свършва със сутрешните блокове, а водещите им са сценаристите и режисьорите на всичко, за което обществото би трябвало да мисли, от което да се вълнува, което да коментира и да преразказва през целия ден, цъкайки с език. По същия този сценарий останалите представители на журналистическото войнство са обречени просто да отразяват и да коментират произведеното в часовете между 7 и 9 сутринта. Коментар върху коментара, скандал върху скандала, разкритие на разкритието....Омагьосан кръг, който се възпроизвежда, набъбва, клонира се, за да избухне отново новината на следващата утрин в сутрешния блок.
Съненият зрител се пробужда с гласа на наркобос, който звъни от затвора директно в ефир, а думите му тежат повече от тези на министър. Отваряйки очи е принуден да се взира в картини на разрушени незаконни религиозни паметници или да се стряска от ръкомахането на истеризирани политически лидери, които му обясняват, че е жертва на безмилостни, безсърдечни и кръвопиещи държавници-грабители. Ранобудният зрител е обречен да потегли за работа с прозрението, че светът е черно проклятие и че цяла глобална конспиративна машина е впрегната, за да му вгорчи животеца. Пътувайки към офиса той вече е изтощен и смазан от страховите прогнози за бъдещето, които е чул в последния един час, псува наум всичко и всички, иде му да разбие мутрата на шефа, защото и той е от нези, забъркали конспирацията поклоници на Златния телец. Ако случайно е пропуснал да включи телевизора на правилния канал, то вестникът на бюрото го очаква с още по-подробни и зрелищни разкази, за това, което се е „родило” в сутрешния блок. Новините също са длъжни да му припомнят с какво е започнал денят и как заклеймените сутринта са отвърнали на удара. Словесните престрелки свистят покрай главата му като куршуми и превземат мислите му като гневна армия.
В държавата на сутрешните блокове няма място за спокойствие. Защото водещите не спят, а пишат сценария за следващия ден. Задават ритъма и „произвеждат” новини. Те разкриват престъпления, а за прокуратурата остава само да се самосезира. Те размахват документи с гриф „Секретно”, а за службите остава само да се чудят защо не са знаели за съществуването им. Те промотират новите силни на деня, а за другите остава само да им се поклонят и да им сторят път. Те говорят с престъпници, издирвани от половината свят, а за властта остава само срамът. Те раздават препоръки за държавнически действия и законови промени, а за политиците остава само да се съгласят или да се скрият в миша дупка. Те образоват нацията кога и какво е нужно да се празнува и почита, а на народът му остава само да се радва или да страда по команда.
В държавата на сутрешните блокове публицистиката не е за експерти, а за производители на скандали. Утрото не е място за слънце и за начало на деня, а за компромати и начало на поредната конспирация. Водещите на тези бковоте се титулуват журналисти от висша класа, защото владеят изключителното умение да задават въпроса „Как ще коментирате твърдението....”. Думите провокират още думи, обвиненията – нови обвинения, хвалбите – двойно повече аплодисменти. И понеже е сутрин, зрителят преглъща думите набързо, без много мисъл, дори и да му нагарчат. Така, както преглъща първото сутрешно кафе. И така както пробуждането с кафето се е превърнало в неизбежен навик, така и сутрешният блок придобива формата на неизбежен диригент на остатъка от деня. Спорът за нуждата и ползата от кафето е вечен колкото този за яйцето и кокошката. А истината за нуждата и ползата от сутрешните блокове? Може би я знаят тези, които не биха искали да отговарят на важните въпроси.
Съненият зрител се пробужда с гласа на наркобос, който звъни от затвора директно в ефир, а думите му тежат повече от тези на министър. Отваряйки очи е принуден да се взира в картини на разрушени незаконни религиозни паметници или да се стряска от ръкомахането на истеризирани политически лидери, които му обясняват, че е жертва на безмилостни, безсърдечни и кръвопиещи държавници-грабители. Ранобудният зрител е обречен да потегли за работа с прозрението, че светът е черно проклятие и че цяла глобална конспиративна машина е впрегната, за да му вгорчи животеца. Пътувайки към офиса той вече е изтощен и смазан от страховите прогнози за бъдещето, които е чул в последния един час, псува наум всичко и всички, иде му да разбие мутрата на шефа, защото и той е от нези, забъркали конспирацията поклоници на Златния телец. Ако случайно е пропуснал да включи телевизора на правилния канал, то вестникът на бюрото го очаква с още по-подробни и зрелищни разкази, за това, което се е „родило” в сутрешния блок. Новините също са длъжни да му припомнят с какво е започнал денят и как заклеймените сутринта са отвърнали на удара. Словесните престрелки свистят покрай главата му като куршуми и превземат мислите му като гневна армия.
В държавата на сутрешните блокове няма място за спокойствие. Защото водещите не спят, а пишат сценария за следващия ден. Задават ритъма и „произвеждат” новини. Те разкриват престъпления, а за прокуратурата остава само да се самосезира. Те размахват документи с гриф „Секретно”, а за службите остава само да се чудят защо не са знаели за съществуването им. Те промотират новите силни на деня, а за другите остава само да им се поклонят и да им сторят път. Те говорят с престъпници, издирвани от половината свят, а за властта остава само срамът. Те раздават препоръки за държавнически действия и законови промени, а за политиците остава само да се съгласят или да се скрият в миша дупка. Те образоват нацията кога и какво е нужно да се празнува и почита, а на народът му остава само да се радва или да страда по команда.
В държавата на сутрешните блокове публицистиката не е за експерти, а за производители на скандали. Утрото не е място за слънце и за начало на деня, а за компромати и начало на поредната конспирация. Водещите на тези бковоте се титулуват журналисти от висша класа, защото владеят изключителното умение да задават въпроса „Как ще коментирате твърдението....”. Думите провокират още думи, обвиненията – нови обвинения, хвалбите – двойно повече аплодисменти. И понеже е сутрин, зрителят преглъща думите набързо, без много мисъл, дори и да му нагарчат. Така, както преглъща първото сутрешно кафе. И така както пробуждането с кафето се е превърнало в неизбежен навик, така и сутрешният блок придобива формата на неизбежен диригент на остатъка от деня. Спорът за нуждата и ползата от кафето е вечен колкото този за яйцето и кокошката. А истината за нуждата и ползата от сутрешните блокове? Може би я знаят тези, които не биха искали да отговарят на важните въпроси.
Перфектната машина за невежество
Понякога съвсем сериозно се замислям това чудо на чудесата ДАНС всъщност агенция за национална сигурност ли е, или студио за приозводство на второкласни крими-сериали и изтъркани теории на конспирацията.
Оказва се че в "българското ФБР" се занивамат основно с това да прослушват записи от сутрешни телевизионни блокове, да записват щателно всякакви шизофренични политически амбиции на новоизлюпени и до болка познати лица от политическата ни реалност. Освен това, в "българското ФРБ" най-много ги бива да се следят един друг, да се сочат с пръст и да си приписват авторство на несъществуващи справчици, докладни и други хвърчарщи бележки. Които, както приляга на един крими сюжет, са с гриф "Строго секретно". Нищо че се търкалят из цялата глобална мрежа, или че се разхождат по страниците на жълтите вестници същите тези строго секретни доклдчета. И ако всичко това не се превръщаше в тема номер едно за цялото политичеко и медийно войнство, а оттам - и за обществото, щеше да бъде просто забавно. Нещо по-родно и "по-хард" за любителите на сериалите, от турските захаросани перли напоследък...
"Американските медии са перфектната машина за разпространение на невежество", бе споделил в едно интервю великият Оливър Стоун. Страшното е, че българските медии също се превръщат в точно тази машина за невежество. При това 20 години след края на една епоха, за която твърдяхме, че се състои единствено от пропаганда, манипулация и тотален контрол. Днес обаче отново медиите, които са уж свободни и са уж призвани да задават дневния ред на обществото, преливат от конспирации, преписани, прередактирани, преснимани полулегални-полуофициални документи, всички при това строго сектретни. В които, видиш ли, се разказва какви СМС-и си разменят политици и бизнесмени, с кого си бъбрят водещите на сутрешните блокове и кой е поредният комплексиран недоказан гений, на който стола на "Дондуков" 2 му се вижда реалнопостижима цел. И ако предположим, че на медиите може да им се прости залитането по очевадни партенки и обидно жълти дори за читателите на ШОК измислици, то как да тълкуваме факта, че първите мъже в държавата си лягат и стават с подобни теми? Напълно съзнателно заминават цялото общество с нещо, което очевадно е получено не по редовния законов път и въпреки това държат да ни убедят, че живеем в реалността, а не в тяхната матрица. Не се свенят, същите тези първи мъже в държавата, да раздават присъди, да заплашват с уволнения и да искат затвор на базата на информация от доклади, изтичащи в интернет и загубили се някъде по трасето на жълтите павета от една година насам.
И ако е нормално за актьорите в треторазредни сериалчета да се вживяват диво и настървено дори и в най-нескопосания и нереален образ, то нормално ли е политици, които управляват наистина една уважаваща себе си държава, да се самозабравят по този начин? Да си позволяват да цитират данни от хартийки с абсолютно недоказана автентичност и да вземат решения за бъдещето на институциите именно на базата на подобни партенки?
Трагичното, унизителното и пагубното е друго. Това че няма да се намери никой, който да зашлеви отрезвяващ шамар и на политици, и на медии. И да ги изведе от долнопробния ченгеджийски сценарий, с който искат да опиянят целия народ. За да не излезе пак народът в реалността и да не запита къде са законите, къде са реформите, борбата с кризата, парите за здраве и за образование. За да не кънти болезненото питане какво работят управляващите вече 100 дни.
Конспирациите са удобни и сладки. Човек по природа е склонен да търси и в най-простото нещо ръката на злия дух или на "световното правителство". Удобни са, защото успиват в някакъв полусън обществото, за да не си задава то важните въпроси и да не търси истинсктите отговори.
Оказва се че в "българското ФБР" се занивамат основно с това да прослушват записи от сутрешни телевизионни блокове, да записват щателно всякакви шизофренични политически амбиции на новоизлюпени и до болка познати лица от политическата ни реалност. Освен това, в "българското ФРБ" най-много ги бива да се следят един друг, да се сочат с пръст и да си приписват авторство на несъществуващи справчици, докладни и други хвърчарщи бележки. Които, както приляга на един крими сюжет, са с гриф "Строго секретно". Нищо че се търкалят из цялата глобална мрежа, или че се разхождат по страниците на жълтите вестници същите тези строго секретни доклдчета. И ако всичко това не се превръщаше в тема номер едно за цялото политичеко и медийно войнство, а оттам - и за обществото, щеше да бъде просто забавно. Нещо по-родно и "по-хард" за любителите на сериалите, от турските захаросани перли напоследък...
"Американските медии са перфектната машина за разпространение на невежество", бе споделил в едно интервю великият Оливър Стоун. Страшното е, че българските медии също се превръщат в точно тази машина за невежество. При това 20 години след края на една епоха, за която твърдяхме, че се състои единствено от пропаганда, манипулация и тотален контрол. Днес обаче отново медиите, които са уж свободни и са уж призвани да задават дневния ред на обществото, преливат от конспирации, преписани, прередактирани, преснимани полулегални-полуофициални документи, всички при това строго сектретни. В които, видиш ли, се разказва какви СМС-и си разменят политици и бизнесмени, с кого си бъбрят водещите на сутрешните блокове и кой е поредният комплексиран недоказан гений, на който стола на "Дондуков" 2 му се вижда реалнопостижима цел. И ако предположим, че на медиите може да им се прости залитането по очевадни партенки и обидно жълти дори за читателите на ШОК измислици, то как да тълкуваме факта, че първите мъже в държавата си лягат и стават с подобни теми? Напълно съзнателно заминават цялото общество с нещо, което очевадно е получено не по редовния законов път и въпреки това държат да ни убедят, че живеем в реалността, а не в тяхната матрица. Не се свенят, същите тези първи мъже в държавата, да раздават присъди, да заплашват с уволнения и да искат затвор на базата на информация от доклади, изтичащи в интернет и загубили се някъде по трасето на жълтите павета от една година насам.
И ако е нормално за актьорите в треторазредни сериалчета да се вживяват диво и настървено дори и в най-нескопосания и нереален образ, то нормално ли е политици, които управляват наистина една уважаваща себе си държава, да се самозабравят по този начин? Да си позволяват да цитират данни от хартийки с абсолютно недоказана автентичност и да вземат решения за бъдещето на институциите именно на базата на подобни партенки?
Трагичното, унизителното и пагубното е друго. Това че няма да се намери никой, който да зашлеви отрезвяващ шамар и на политици, и на медии. И да ги изведе от долнопробния ченгеджийски сценарий, с който искат да опиянят целия народ. За да не излезе пак народът в реалността и да не запита къде са законите, къде са реформите, борбата с кризата, парите за здраве и за образование. За да не кънти болезненото питане какво работят управляващите вече 100 дни.
Конспирациите са удобни и сладки. Човек по природа е склонен да търси и в най-простото нещо ръката на злия дух или на "световното правителство". Удобни са, защото успиват в някакъв полусън обществото, за да не си задава то важните въпроси и да не търси истинсктите отговори.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
