Наричат ги „връстници на демокрацията”. Днешните 20-годишни момчета и момичета, които са вдишали първата си глътка въздух някъде около заветната дата 10 ноември 1989 година. Част от тях ще се превърнат закратко в най-ухажваните и търсени събедници за медиите в близките дни. Най-вероятно ще трябва да отговарят на клиширани въпроси от сорта „Какво знаете за 10 ноември?”, „Кой е бил Тодор Живков?”, „Какво пише в учебниците за БКП?”...Описват ги като един от символите на демократичните промени и твърдят, че са имали щастието да се родят в един вече свободен свят без Желязна завеса.
Моето поколение си няма име. Делят ме някакви си 8-9 години от „децата на демокрацията”, но незнайно защо открих, че имам повече прилики с връстниците на моите родители, отколкото с връстниците на онзи 10 ноември.
В моето училище имаше униформи и чавдарски връзки. Пазех грижливо калпачето на чавдарчето с българския герб на челото. И помня силната детска гордост, която изпитах, когато се научих сама да връзвам хубав възел на синята ми връзка. Не станах пионерче, защото дойде 10 ноември. И вече в клас не се възхищавахме от червените връзки на батковците и каките, а от марковите им маратонки и дънките с нашивки от Турция. Кой да ти каже, че това е демокрацията – дънки и маратонки?
В моето детство се взихарме в огромен телевизор „Велико Търново-Електрон”, избирахме между първа и втора програма, а петъчните вечери дори нямаше избор – програмата на руската телевизия. Когато за първи път на масивната 30-годишна секция в хола кацна телевизор с дистанционно, баба ми така и не успя да вникне в идеята на „слушалката с копчета”. Не разбираше, че това е демокрацията – да си увеличи звука, без да става от дивана.
Първите ми детски танци и опити в пеенето бяха под звуците на скърцащия грамофон, който въртеше до втръсване плочи на Росица Кирилова, Васко Найденов, Сиси Кеч и Бони М. А когато в първите години на пубертета се сдобих с малък касетофон, събирах у дома половината клас, за да слушаме презаписани от радиото „модерни парчета” и „оригинални албуми” на AC/DC, Металика или Майкъл Джексън. После се появи и виеото, на което като зомбирани гледахме един след друг филми, записани направо от киносалона, дублирани на руски и с трудни за четени субтитри. А във видеотеката се записвахме в дебела тетрадка в списъка на чакащите за най-новите ленти. Чувахме, че това е демокрацията – западни екшъни и комедии.
Имахме домашен телефон, с шайба, от който набирах приятелите, за да си уговорим среща след училище. От него ми звънеше веднъж седмично и мама, докато бяхме на „зелено училище”. Аз пък й пишех писма-от хартия, а от морето пристигаха истински картички. Вярно, днес и тя се научи да отворя мейли и да праща снимки по скайпа. Но у дома все още прелиства тежките албуми с безброй хартиени фотоси от нейното и моето детство-онова преди демокрацията.
Научих се да чета от руски букварчета и прелиствах с неописуем интерес страниците на „Мурзилка” и „Дъга”. А в събота вечер пред телевизора стоически изтърпявах безкрайните часове на „Всяка неделя”, защото там отделяха няколко минутки и за серия на „Пинко розовата пантера”. Или пък играехме на „Не се сърди човече” и „Монополи”. С истински пионки и зарчета, не виртуални. Вечер пред блока тичахме и гонехме топката с една дузина връстници, знаехме игри като жмичка, джаменки, стражари и апаши и народна топка. Странно – и баба ми ги знаеше...Е, нали и тя не е „дете на демокрацията”.
Входната врата на блока не се заключваше никога, а по прозорците имаше мрежи против комари, вместо метални решетки. Разбрах какво е СОТ едва на 15 години, а родителите ми и до днес не свикнаха с виещите аларми на паркираните под балкона коли. Пътувахме до морето с москвича на калеко ми. Пазеше го като очите си, защото бе чакал над 10 години, за да се сдобие с автомобил. Но пък нямаше аларма. А на плажа ни пускаха без пари. Носехме си по два чадъра дори. И спяхме на бунгало. Не знаехме какво е хотел „5 звезди”, нито „ол – инклузив”, нито „хепи-ауър”.Но кавки спомени имахме... А дали трябва да имаме спомени отпреди 10 ноември?
Обожавах дъвките „Идеал”. Но не тези от 5 стотинки, а тези от 10. Защото бяха с картинки. Не знаех, че има такива, които са полезни за зъбите. Обожавах и сладоледа – розов и бял от бездънните баки на сергията пред блока. Вярно, имаше го само през лятото, а на празник продаваха и „Ескимо” – лакомство първа класа. През останалото време жадно омитах цяло бурканче кисело мляко с домашно сладко от ягоди. Или филия с масло и мармалад от шипки. Беше десерт от рая...Всъщност, може ли да е имало рай преди 89-та?
После се появиха първите италиански сладкарници с невероятно красиви и пухкави торти...магия от сладост. Която ни правеше приказно щастливи-целият клас се изтърсвахме в сладкарницата, правехме невероятно шумна и дълга опашка, опитвахме от всичко и после преяли от щастие се оглеждахме в синьото небе и пролетното слънце...А дали е било синьо небето преди 20 години?
Моето поколение си няма име. То сричаше песни за „партията-майка” и маршируваше по манифестации. Не знаеше, че това е „пропаганда” и му беше весело. То къташе грижливо играчките от шоколодави яйца, които получаваше като безценен подарък по Нова Година. Не знаеше, че това е част от света на „Кореком”, а просто обичаше шоколад. То пееше химна на детската „Асамблея на мира” и вярваше, че децата по целия свят си приличат. Викаше пред телевизора за отбор „Черешка” от „Бързи, смели, сръчни” и се гордееше със своите любимци. Не знаеше, че има „Сървайвър” и „Стани богат”, но знаеше, че ако тренираш и си упорит, ще спечелиш. Сънуваше героите от приказките на Андерсен и братя Грим и вярваше в Дядо Мраз. Не знаеше, че има Супермен и Терминатор и смяташе, че за да си супергерой просто трябва да си добър човек. Тичаше по зелената трева денем, броеше звездите и гонеше светулките нощем. И знаеше, че е свободно да живее детството си. Не знаеше, че трябваше да се чувства обречено, защото не е „връстник на демокрацията”.
Моето поколение си няма име. Делят ме някакви си 8-9 години от „децата на демокрацията”, но незнайно защо открих, че имам повече прилики с връстниците на моите родители, отколкото с връстниците на онзи 10 ноември.
В моето училище имаше униформи и чавдарски връзки. Пазех грижливо калпачето на чавдарчето с българския герб на челото. И помня силната детска гордост, която изпитах, когато се научих сама да връзвам хубав възел на синята ми връзка. Не станах пионерче, защото дойде 10 ноември. И вече в клас не се възхищавахме от червените връзки на батковците и каките, а от марковите им маратонки и дънките с нашивки от Турция. Кой да ти каже, че това е демокрацията – дънки и маратонки?
В моето детство се взихарме в огромен телевизор „Велико Търново-Електрон”, избирахме между първа и втора програма, а петъчните вечери дори нямаше избор – програмата на руската телевизия. Когато за първи път на масивната 30-годишна секция в хола кацна телевизор с дистанционно, баба ми така и не успя да вникне в идеята на „слушалката с копчета”. Не разбираше, че това е демокрацията – да си увеличи звука, без да става от дивана.
Първите ми детски танци и опити в пеенето бяха под звуците на скърцащия грамофон, който въртеше до втръсване плочи на Росица Кирилова, Васко Найденов, Сиси Кеч и Бони М. А когато в първите години на пубертета се сдобих с малък касетофон, събирах у дома половината клас, за да слушаме презаписани от радиото „модерни парчета” и „оригинални албуми” на AC/DC, Металика или Майкъл Джексън. После се появи и виеото, на което като зомбирани гледахме един след друг филми, записани направо от киносалона, дублирани на руски и с трудни за четени субтитри. А във видеотеката се записвахме в дебела тетрадка в списъка на чакащите за най-новите ленти. Чувахме, че това е демокрацията – западни екшъни и комедии.
Имахме домашен телефон, с шайба, от който набирах приятелите, за да си уговорим среща след училище. От него ми звънеше веднъж седмично и мама, докато бяхме на „зелено училище”. Аз пък й пишех писма-от хартия, а от морето пристигаха истински картички. Вярно, днес и тя се научи да отворя мейли и да праща снимки по скайпа. Но у дома все още прелиства тежките албуми с безброй хартиени фотоси от нейното и моето детство-онова преди демокрацията.
Научих се да чета от руски букварчета и прелиствах с неописуем интерес страниците на „Мурзилка” и „Дъга”. А в събота вечер пред телевизора стоически изтърпявах безкрайните часове на „Всяка неделя”, защото там отделяха няколко минутки и за серия на „Пинко розовата пантера”. Или пък играехме на „Не се сърди човече” и „Монополи”. С истински пионки и зарчета, не виртуални. Вечер пред блока тичахме и гонехме топката с една дузина връстници, знаехме игри като жмичка, джаменки, стражари и апаши и народна топка. Странно – и баба ми ги знаеше...Е, нали и тя не е „дете на демокрацията”.
Входната врата на блока не се заключваше никога, а по прозорците имаше мрежи против комари, вместо метални решетки. Разбрах какво е СОТ едва на 15 години, а родителите ми и до днес не свикнаха с виещите аларми на паркираните под балкона коли. Пътувахме до морето с москвича на калеко ми. Пазеше го като очите си, защото бе чакал над 10 години, за да се сдобие с автомобил. Но пък нямаше аларма. А на плажа ни пускаха без пари. Носехме си по два чадъра дори. И спяхме на бунгало. Не знаехме какво е хотел „5 звезди”, нито „ол – инклузив”, нито „хепи-ауър”.Но кавки спомени имахме... А дали трябва да имаме спомени отпреди 10 ноември?
Обожавах дъвките „Идеал”. Но не тези от 5 стотинки, а тези от 10. Защото бяха с картинки. Не знаех, че има такива, които са полезни за зъбите. Обожавах и сладоледа – розов и бял от бездънните баки на сергията пред блока. Вярно, имаше го само през лятото, а на празник продаваха и „Ескимо” – лакомство първа класа. През останалото време жадно омитах цяло бурканче кисело мляко с домашно сладко от ягоди. Или филия с масло и мармалад от шипки. Беше десерт от рая...Всъщност, може ли да е имало рай преди 89-та?
После се появиха първите италиански сладкарници с невероятно красиви и пухкави торти...магия от сладост. Която ни правеше приказно щастливи-целият клас се изтърсвахме в сладкарницата, правехме невероятно шумна и дълга опашка, опитвахме от всичко и после преяли от щастие се оглеждахме в синьото небе и пролетното слънце...А дали е било синьо небето преди 20 години?
Моето поколение си няма име. То сричаше песни за „партията-майка” и маршируваше по манифестации. Не знаеше, че това е „пропаганда” и му беше весело. То къташе грижливо играчките от шоколодави яйца, които получаваше като безценен подарък по Нова Година. Не знаеше, че това е част от света на „Кореком”, а просто обичаше шоколад. То пееше химна на детската „Асамблея на мира” и вярваше, че децата по целия свят си приличат. Викаше пред телевизора за отбор „Черешка” от „Бързи, смели, сръчни” и се гордееше със своите любимци. Не знаеше, че има „Сървайвър” и „Стани богат”, но знаеше, че ако тренираш и си упорит, ще спечелиш. Сънуваше героите от приказките на Андерсен и братя Грим и вярваше в Дядо Мраз. Не знаеше, че има Супермен и Терминатор и смяташе, че за да си супергерой просто трябва да си добър човек. Тичаше по зелената трева денем, броеше звездите и гонеше светулките нощем. И знаеше, че е свободно да живее детството си. Не знаеше, че трябваше да се чувства обречено, защото не е „връстник на демокрацията”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар