Носталгия или Стокхолмски синдром

Българинът, казват мастити социолози, поглеждал все по-често с носталгия към годините отпреди 1989-а. Дори и да не си го признава. Дори и да повтаря до несвяст думичките "демокрация" и "европеец". Липсвала му не партията-майка, не "народовластието", а усещането за "силната ръка". За безкомпромисната власт, която изобличава престъпниците и ги наказва публично. Българинът копнеел вече 20 години за възмездие. Чувствал се ограбен, измамен и прецакан. При това всеки път от месията, в който вярвал сляпо. И въпреки че през 4 години наказвал лъжепророците с бюлетина, възмездието пак се отлагало.
Българинът, твърдят народопсихолози, предпочитал винаги някой друг да свърши "мръсната работа". Ако може другият да се оцапа с калта, а той да изръкопляска отстрани, усещайки се моралният победител. Българинът бил отегчен и уморен от напудрени обещания, витиевати слова и политически чуждици. Налегнала го носталгията по човека от народа, по достъпния и простоват вожд, който се смее гърлено, говори с грешки и пощипва девойките от антуража си. Приискало му се месията да е земно творение, да прилича повече на комшията, отколкото на юпи от далечна страна. Усладило му се на българина да има някой, който да размахва пръст, да раздава заповеди и забрани и да иска да мисли вместо всички и за всичко. Какъв кеф, казано на чист български! Я че си лежим, он ке се бие!
Писнало му на българинът да живее в демокрация. Защото в нея виждал само хаос и безнаказаност. Пожелал саморазправа и сигурност. Какво от това, че демокрацията си отива, че на опозицията й се нарежда да мълчи, за да не изнервя министрите? Какво от това, че към журналистите се отправят съвети да не мислят и да не критикуват? Какво от това, че се заличават конституционните граници между институциите и че е по-рентабилно кметът да се назначава, вместо да се избира?
В първите години след апокалиптичния 11 септември 2001 година проучване в САЩ показа, че обикновеният американец е готов да жертва част от личните си права и свободи, ако те ще му гарантират сигурност и защита от тероризма. Отказваме се доброволно от лично пространство и гражданска свобода, щом ни убедят, че това ще пази живота ни.
Във всичките години на Путинова Русия се чуваха обвинения, че президентът потъпква устоите на демокрацията и се саморазправя с опозицията. Но пък той успя да сложи юзди на олигарсите и да върне самочувствието на руснаците като фактор в глобалната политика. И те му се отблагодариха с рекорден рейтинг и обожествяване. За какво ни е демокрация по американски, когато олигарсите и мафията са си руски?
Оказва се, че човек е по-склонен да приеме безцеремонието на властта и ограничаването на гражданските права, ако се чувства защитен и ако има възмездие за престъпниците. Тук инстинктът за самосъхранение надвива разума и чувството за справедливост. Изглежда абсурдно. Но също толкова необясним е и феноменът Стокхолмски синдром. Когато похитените започват да изпитват привързаност и симпатия към похитителите си, ако прекарат достатъчно дълго време с тях.
Привързаност към този, който ни задушава, но твърди, че ни закриля или сантименталност към времената, когато живеехме зад стени, но чувствахме сигурност?

Носталгия или Стокхолмски синдром.